Храмове

Всички наши връзки, познанства, приятелства
са храмове с кристални куполи –
куполът ни обгръща с човека
и извисява към Бога.
Храмове-куполи градени от думи
и действия.
Като камбани звънтят – трептят мистично,
имат своя тоналност, вибрация,
имат прозрачност, ефирност и цвят.
Основите им – дълбоко – в сърцето
на далечни епохи – далечни прераждания,
други са нови и свежи –
като сълзите на утрото.
Тези храмове идват от вечността
и продължават във вечност.
Храмове от светлина, обвеяни с думи –
от слънце облъхнати, от мисли изчистени.
Само дума една може да срути купола,
да помътни блясъка, да напука основата.
Запустелият храм е нехайство към другия.
Срутим ли храма – започваме пак от начало
да градим и извайваме – в нова епоха,
ново прераждане – Вечност моя,
Твой съм,
Твоя съм…

Небесната линия на душата ми

Тънката небесносиня линия
пронизва сърцевината на живота ми,
когато погледна назад –
виждам, че винаги съм я следвала.
Тя води до сърцевината на наивността ми,
до сърцевината на жертвеността ми,
до истината за благото на другия,
до стремежа да се разбираме.
И колко уязвима съм била,
когато са я наранявали.
Защото тази небесносиня линия
показва, че животът е лек
и се диша радостно,
когато всички са добре.
Погледна ли назад,
разбирам как горко съм страдала
щом небесната ми линия е потъмнявала
и съм предавала жертвеността.
Отдалечена от светлата си същност
съм разбирала как трудно е завръщането –
бавно и мичително, подложено на много изпитания.
И знам, че само разкаянието ни възвръща
към бликащата светлина на съ-творението.

За достойнството на мислещата тръстика

Понякога усещам силата, с която стръкчето трева пониква,
усещам скоростта на устрема към светлината
бавното пробиване на тъмното.
Както в бременността усещах нарастването постепенно на плода.
Нарастването на живота, но и нарастването на смъртта.
Една завършеност и предопределеност –
раждат се едновременно животът и смъртта.
Свършеност и завършеност, обреченост и преплетеност.
Има я смъртта, само защото е бил мигът на раждането.
Устремът към живота е устременост към смъртта.
Преплетени в нарастващо кълбо –
расте животът заедно с растежа на смъртта.
Раждам се за смърт и умирам за живота след смъртта.
Топка от смърт и живот омесени здраво –
от нашата воля в миналото,
от нашите страсти в миналото,
от нашите мисли в миналото.
Тръгваме на път с това Нищо в себе си.
С тази измъчваща празнота.
Запълваме я с желания, страсти, влечения, мисли, образи, действия.
Защото празнотата ни взривява.
Защото ни разпада кухината в нас.
Защото Азът ни изпълва постепенно като стръкчето трева.
Азът се закрепва и изгражда бавно в нас.
Азът е също толкова разрушителен, колкото съзидателен,
също толкова унищожителен, колкото извисяващ.
И трябва всеки ден да го озаптяваме,
да го обуздаваме, укротяваме и усмиряваме.
Азът трябва постепенно да изсветлява –
всеки ден, по малко, бавно, но сигурно.
Тъмната тайна, че злото е в нас,
но имаме силата да го овладяваме.

Стари слънца

Като стара къща се срутвам –
навътре във себе си.
Макар да изглеждат здрави и цели
стените ми.
Там вътре тупти едно сърчице
колкото малка искрица в огнището.
Както звездата-пулсар, която тупти
сред космически облаци прах.
Всички те са мои сестри – къщи-звезди,
като стари слънца разнебитени.

Философията на Киркегор в няколко изстрадани изречения

В младостта сме устремени да живеем в мига, да се наслаждаваме на мига, забравяйки, че една част от нас живее във вечността. В това е спасението и смисъла.
След това идва ужасът да се обвържем с конкретен човек, с определени хора, не разбирайки, че само с тази наша обвързаност, посветеност и обгриженост се докосваме до Вечността и Бог.
Накрая, пред смъртта, целият ни живот се свива отново в един миг, в една орехова черупка, в която сме отново сам-сами, свързани само с Него, с Бог. И разбираме, че целият ни живот се побира само в този предсмъртен миг и през целия ни живот сме били свързани само с Него, с Бог. И с никой друг. Защото Той е във всички и завинаги, до края на времената и свършека на света.

Симфония концертанте – втора част

Бавно, толкова бавно, че изпускам ритъма на въртене и пулсиране на земята. Пред-усещам смъртта – мигът на земното спиране и отлитане на душата в не-пространството и не-времето. Без мен – отлетялата, без нас – отлетелите – животът продължава. Висшите йерархии не познават смъртта, те не познават и свободата, както човешките същества са пожелали това. Посягайки към дървото на познанието, сме избрали смъртта.

Растенията, които отглеждам, знаят повече от мен за светлината – ето те вече предусетиха нейното нарастване и пуснаха млади листа.

Кучето, което милвам, знае повече за мен от самата мен – знае повече за хормоните и феромоните, които излъчвам, за миризмите, вибрациите и туптенето, които само то усеща. То знае във всеки един момент повече за мен, отколкото аз самата.

И какво от това, че човекът им даде имена – на всички растения и животни. Къде е достойнството на моята човешка свобода, къде е достойнството на моето човешко умиране.

Време за достъп

Миже би е от възрастта, но все по-малко време имам за нещата, които не ми се правят. Например, не ми остава време да мразя, гледам да си запълвам дните и нощите с любов и любене. Нямам време да живея в илюзорни мои светове, старая се да се придържам към реалността, доколкото има такава. Обичам да наблюдавам и съзерцавам. Не смогвам да прощавам. Много ми е важно да успея да простя и да се помиря със света. Нямам време да се страхувам, защото утре може вече да е късно за бездействие. Изобщо все такива едни хубави неща ми се случват. И като ме попитат: „Как си, какво правиш, какво се случва при тебе?“. Ами ето това ми се случва…

Моята река

И моята река в отвъдното изтича –
с разпусната коса, задъхана, пенлива.
Ни помен от камък, ни помен от мъка
ни спомен от яма подводна –
не мога да я спра – в отвъдното тече –
не спира и изтича – морето я влече –
все по-широка става,
забравила съня – на извора душата,
в отвъдното тече – съдбата си разплита.
Не мога да я спра, все по-щастлива става,
защото е сама – в отвъдното избяга…

Внезапна възраст

Някак внезапно дойде възрастта на равносметките и на изненадващата смърт. Установих, че съм живяла повече години в демокрацията и по-малко в комунизма. Сякаш съм преминала от една лъжа в друга или може би от една истина в друга. И ако оживея още 15 години, ми се струва, че пак ще пея 45 години стигат.
Виждам живота си в цялост, както виждам в цялост живота на майка ми и баща ми, които са отвъд. И в тази съвършена цялост виждам, че не може да се промени нищо, може само да се разкайваш, може да съжаляваш. Вече всичко е преминало и съществува само и единствено в спомените, по начина, по който си го преживял. Безсилие и смиреност пред ограничеността на битието ни. Животът е миг, в който едва си поел въздух и вече трябва да отлетиш. Една съвършена завършеност, която не може да бъде променена дори отвъд.
Смъртта се настанява в нас от самото ни раждане. Тя е силата, с която стареем. Първоначално е мъничка, после заема все повече място в душата. Тя е силата, която ни издърпва от тук, като обратна тяга, за да ни изпрати отново в духовния свят и да направи място за следващото ни прераждане.
Някъде дълбоко в мен блуждае сянката на старицата, която ще бъда. Ако бъда…

Думи от едно високо състояние

Първи ритъм, плавен, разливащ се навън: В мен кънти ехото на пространствата, от където са дошли органите ми.
Втори ритъм, рязък, внезапен, проникващ навътре: В мен звучи музиката на сферите, по нейните вълни е дошла душата ми.
Трети ритъм, изправен, силен, самостоятелен: Аз съм изпълнена с вечност и само моят Ангел-пазител вижда пътечката ми отвъд хоризонта.