Двойнственост

„Тази искрица от Божеството, която е била пожертвана за индивидуалния човек, се предполага, че е станала негова гаранция за съединението му отново с Божествения свят, чието видение бе изчезнало за него. Първоначално Азът е бил силата, която го бе отделила от Божественото. Вътре се е съдържал неговият велик грях за разкъсване и изяждане на Бога. Но се е очаквало, че очистващата сила на Божествената искра би запалила в него волята и свободното решение да търси общение с Духа. Така силата Аз, Богът Дионисий, който бе разкъсан на парчета, първо станал причината за Великото Разделение, а след това вратата към възможно уеднаквяване с Божественото на най-висшето равнище на Свободата.“

Вили О. Зухер, „Драмата на Вселената“

Реклами

Вечното завръщане

Сега открих от къде се появява депресията ми през късната есен – разливам се, разтичам се цялата в реките от багри на есента. Кръвта ми потича в аленото на дивите череши, усмивката ми се разтапя в охрата на липите, всички мои страхове се разтварят в ръждивото на дъбовете, а надеждите ми проблясват потайно в лилавото зрънце на дивата лоза. И така разтопена и разтекла се във всички посоки на Всемира, цяла зима се търся да се събера в точица, пак да съм точицата, която бях аз и как да съм сигурна, че ще бъда поне малко същата – светулчица, пламъче и дъх Божи в студенината на самотата си… Ей така, бавно и напоително се лекува депресия.

Красотата на смъртта

Смъртта е толкова хубава, така чудно привлича с лекотата и изчезването на всяка болка, че Бог и висшите същества са се постарали да имаме страх от нея, за да може нещо да ни задържа тук на Земята, за да учим уроците си, да различаваме добро и зло, както сме пожелали в началото, а после сме се уплашили. И така страх срещу страх – страх от уроците, от свободата да избираш, срещу страх от смъртта.

Бавна есенна река

Една особена чувственост като бавна есенна река ме облива. Сякаш се любя дълго с усещането във всяко сетиво и не искам да стигам до оргазъм, отлагам и отлагам – бавно и внимателно се наслаждавам на парченцето диня, на последното сочно зрънце в него, бавно и внимателно наблюдавам трептенето на слънчевите зайчета по листата на брезата обвеяни от вятъра, бавно и внимателно, за да не свърша, се наслаждавам на прегръдката на водата – тя милва нежно от глезените, между бедрата, дупето, хълбока – водата е много нежна и бавна… Синьото, лилавото и розовото на небето може да са за последно, затова не бързам… внимателно, страхувам се да не свърша… страхувам се от края…

Лунен ерос

Луната ме събуди през нощта
и искаше да си говорим.
Послушах я, а след това
прокара лъч по бледото ми тяло
додето кожата ми засия,
а после в скута ми се сгуши,
помоли ме за топлина,
за ласки и за малко смелост…
И тъй в обятия от светлина
унесох се и полетях…
И чак на сутринта видях –
гнездо от сънищата ми е сплела…

Време за съзерцание

Да ме спаси, към мене се завръща
Времето – на бурни пориви и отдалече –
обгръща ме и мислите разрошва,
като балони – детски спомени раздува,
но спукват се щом ги докосна.
И идват бавно – на талази –
отделни думи, образи, усмивки
и подлости, и унижения, и болки…
В мен Времето прониква като билка
и иска още малко тук да си почина,
в това притихнало пристанище на Съзерцание,
преди да отлетя в безкрайност и безмълвие –
поне за малко в себе си да спра, да се озърна…

Раждане отвъд

Душата идва на този свят чрез майката и бащата,
те я въвеждат тук, помагат й да тръгне по пътя си.
Всички умиращи виждат своите близки, когато прекрачват Прага,
най-често виждат майката и бащата –
те идват да посрещнат душата и да я отведат в духовния свят –
то е новото ни раждане в отвъдното –
прекрасно е – умиротворяващо завръщане в духовността.