Моята река

И моята река в отвъдното изтича –
с разпусната коса, задъхана, пенлива.
Ни помен от камък, ни помен от мъка
ни спомен от яма подводна –
не мога да я спра – в отвъдното тече –
не спира и изтича – морето я влече –
все по-широка става,
забравила съня – на извора душата,
в отвъдното тече – съдбата си разплита.
Не мога да я спра, все по-щастлива става,
защото е сама – в отвъдното избяга…

Внезапна възраст

Някак внезапно дойде възрастта на равносметките и на изненадващата смърт. Установих, че съм живяла повече години в демокрацията и по-малко в комунизма. Сякаш съм преминала от една лъжа в друга или може би от една истина в друга. И ако оживея още 15 години, ми се струва, че пак ще пея 45 години стигат.
Виждам живота си в цялост, както виждам в цялост живота на майка ми и баща ми, които са отвъд. И в тази съвършена цялост виждам, че не може да се промени нищо, може само да се разкайваш, може да съжаляваш. Вече всичко е преминало и съществува само и единствено в спомените, по начина, по който си го преживял. Безсилие и смиреност пред ограничеността на битието ни. Животът е миг, в който едва си поел въздух и вече трябва да отлетиш. Една съвършена завършеност, която не може да бъде променена дори отвъд.
Смъртта се настанява в нас от самото ни раждане. Тя е силата, с която стареем. Първоначално е мъничка, после заема все повече място в душата. Тя е силата, която ни издърпва от тук, като обратна тяга, за да ни изпрати отново в духовния свят и да направи място за следващото ни прераждане.
Някъде дълбоко в мен блуждае сянката на старицата, която ще бъда. Ако бъда…

Думи от едно високо състояние

Първи ритъм, плавен, разливащ се навън: В мен кънти ехото на пространствата, от където са дошли органите ми.
Втори ритъм, рязък, внезапен, проникващ навътре: В мен звучи музиката на сферите, по нейните вълни е дошла душата ми.
Трети ритъм, изправен, силен, самостоятелен: Аз съм изпълнена с вечност и само моят Ангел-пазител вижда пътечката ми отвъд хоризонта.

Спасителна мрежа от мисли

Ако бях добър философ, щях да създам философия на невъзможността, философия на неосъществимостта. Ако Аристотеловото определение за душата е набор от потенции – възможности или способности, то аз веднага бих се втурнала в това да обяснявам как всяка възможност или способност поражда безкрайно количество невъзможности и небитийности. А Сартровото нищуване ще бъде динамично преминаване от една невъзможност в друга.
Нищуването до такава степен ми е обичайно състояние, че аз и до сега, на повече от 50 години, смайвам мои приятели и колеги със самоотричането си, със самоотхвърлянето си, несигурност, нерешителност, неувереност, самоподценяване и саморазрушение. В каквато и житейска ситуация да попадна, в каквато и социално приета форма да битийствам, духът ми неотменно очертава цялата палитра неосъществености. Може би за това така ме привлича Нищото на Смъртта. И така лесно общувам с мъртвите. Сякаш се сливам със себе си, с моето друго.
Да се събера в точката на своята невъзможност да бъда.

Двойнственост

„Тази искрица от Божеството, която е била пожертвана за индивидуалния човек, се предполага, че е станала негова гаранция за съединението му отново с Божествения свят, чието видение бе изчезнало за него. Първоначално Азът е бил силата, която го бе отделила от Божественото. Вътре се е съдържал неговият велик грях за разкъсване и изяждане на Бога. Но се е очаквало, че очистващата сила на Божествената искра би запалила в него волята и свободното решение да търси общение с Духа. Така силата Аз, Богът Дионисий, който бе разкъсан на парчета, първо станал причината за Великото Разделение, а след това вратата към възможно уеднаквяване с Божественото на най-висшето равнище на Свободата.“

Вили О. Зухер, „Драмата на Вселената“

Вечното завръщане

Сега открих от къде се появява депресията ми през късната есен – разливам се, разтичам се цялата в реките от багри на есента. Кръвта ми потича в аленото на дивите череши, усмивката ми се разтапя в охрата на липите, всички мои страхове се разтварят в ръждивото на дъбовете, а надеждите ми проблясват потайно в лилавото зрънце на дивата лоза. И така разтопена и разтекла се във всички посоки на Всемира, цяла зима се търся да се събера в точица, пак да съм точицата, която бях аз и как да съм сигурна, че ще бъда поне малко същата – светулчица, пламъче и дъх Божи в студенината на самотата си… Ей така, бавно и напоително се лекува депресия.

Красотата на смъртта

Смъртта е толкова хубава, така чудно привлича с лекотата и изчезването на всяка болка, че Бог и висшите същества са се постарали да имаме страх от нея, за да може нещо да ни задържа тук на Земята, за да учим уроците си, да различаваме добро и зло, както сме пожелали в началото, а после сме се уплашили. И така страх срещу страх – страх от уроците, от свободата да избираш, срещу страх от смъртта.

Бавна есенна река

Една особена чувственост като бавна есенна река ме облива. Сякаш се любя дълго с усещането във всяко сетиво и не искам да стигам до оргазъм, отлагам и отлагам – бавно и внимателно се наслаждавам на парченцето диня, на последното сочно зрънце в него, бавно и внимателно наблюдавам трептенето на слънчевите зайчета по листата на брезата обвеяни от вятъра, бавно и внимателно, за да не свърша, се наслаждавам на прегръдката на водата – тя милва нежно от глезените, между бедрата, дупето, хълбока – водата е много нежна и бавна… Синьото, лилавото и розовото на небето може да са за последно, затова не бързам… внимателно, страхувам се да не свърша… страхувам се от края…

Лунен ерос

Луната ме събуди през нощта
и искаше да си говорим.
Послушах я, а след това
прокара лъч по бледото ми тяло
додето кожата ми засия,
а после в скута ми се сгуши,
помоли ме за топлина,
за ласки и за малко смелост…
И тъй в обятия от светлина
унесох се и полетях…
И чак на сутринта видях –
гнездо от сънищата ми е сплела…

Време за съзерцание

Да ме спаси, към мене се завръща
Времето – на бурни пориви и отдалече –
обгръща ме и мислите разрошва,
като балони – детски спомени раздува,
но спукват се щом ги докосна.
И идват бавно – на талази –
отделни думи, образи, усмивки
и подлости, и унижения, и болки…
В мен Времето прониква като билка
и иска още малко тук да си почина,
в това притихнало пристанище на Съзерцание,
преди да отлетя в безкрайност и безмълвие –
поне за малко в себе си да спра, да се озърна…